Можем ли да променим огледалния човек?
Защо слепите виждат любовта, а зрящите не виждат само нея?
В танкерите без надежда ли отиват ограбените убеждения?
Бездната зад хоризонта ли е визията на малтретираните?а
Лъжата бронежилетка ли е за възрастните?
Как предотвратяваме звънкото падение  на бъдещите икони?
Стръв ли сме за сутеньорите на реалността?
По – тихо ли е детското мълчание от сътворение?
Проповедниците на морал знаят ли на какво мирише изгорялата човешката кожа?
Аз съм Аоя и идвам във всяка вълна. Доплувах до брега на човешкото безумие, за да отворя  белег на сушата и отнеса 25ия час на агонията. Да пренеса прокълнатите стихове в догарящия шепот на цъфтежа. Да изкарам бездетната Богородица от света на притежанията, детският труд от болните общества, набитите на кол въпросите на сърцето от страха и запея като химн песента на безконечните гребци:
” Никой, никой на този свят не е излишен. С всеки този свят е по- съвършен.”

Мълчаливото съзерцание ме стисна като нар в безжалостен юмрук. Оставих красотата да възмъжава почти реална с лик на фея и ограбен поглед интимно да странства в мен. Варварство е да я обичам фалшиво. Оттогава със стъклена походка обитавам белези, виждам оздрачени птици, провирам се през ключалката за предели, потъвам като перо на понятие и изплувам като чудо в божията промисъл, сред стихове, които отпиват роса и деца, които събират хербарий. Душата ми като белонога пролет свенливо гледа как ковачът на памет подкова стремежите й, благословя предчувствие и изворни понятия и ме полага до семенца на възклицания, за да поведа, ако не друг любимата си – в Глутница за двама.

Гласът на мълчанието не се задържа дълго в пещерата под забрадката, нито в празното щъркелово гнездо. Знае, че смъртта не е занаят.
Цъфти в безпаметното величие на догаряща хартия и изкарва болката от гръдния кош на света.
Като любовник на цветове понася изкушението на гения, дневника на лудия и живата галерия на празното си поколение.
Но тактично потвърждава, че утробата на думите е вечна, че пролетното изречение, докато лети, не срича, а блясъкът на идеята е светлопис на съвестта.
Гласът на мълчанието, изстрадал възпява. С изворна душа умива кървавите драми. Не крещи в ухото на Бог, за да си стиснат ръцете.
Но взривява златната мина на тишината…
Дали, хорът на ангелите надпява милионите затрупани миньори?
Или връща снежинките на Господ.

Зад храмовата стена на стиха детето в теб пази душата на всички азбуки. Но посегнеш ли му – изчезва, прегърне ли те – изчезваш. Истински демон от сняг. Сякаш е родословно дърво, което скърби върху бездетната пръст за отдавна пораснали кокичета или лови светкавици като къща от бръшлян.