Seven Colors of Sadness

Зад храмовата стена на стиха детето в теб пази душата на всички азбуки. Но посегнеш ли му – изчезва, прегърне ли те – изчезваш. Истински демон от сняг. Сякаш е родословно дърво, което скърби върху бездетната пръст за отдавна пораснали кокичета или лови светкавици като къща от бръшлян. Дълбоко в теб и отвън себе си върви с интуицията на незрящ. Но колко безлюдно тиха е черновата на срама? Пита и донася добронамерено  въглен за писане, но калиграфично борави, не с красиви, а само с истински думи. Затова, не преминавай грациозно каменните му реки, нито с ухание на тамян го подкупвай, а пробий с песен ризницата му от керемиди , за да те прокара през света на влюбените. И докато заради теб е сомалийско братче. И докато полетът му навътре дълбае душата с виртуозно пикиране, забрави за въоръжените до зъби религии – истината е с лице от мрамор. А бог спи като ембрион  в гърдите ти, нехае в колко часа идва смъртта и възторжено превръща цветовете на тъгата в радост.