Можем ли да променим огледалния човек?
Защо слепите виждат любовта, а зрящите не виждат само нея?
В танкерите без надежда ли отиват ограбените убеждения?
Бездната зад хоризонта ли е визията на малтретираните?а
Лъжата бронежилетка ли е за възрастните?
Как предотвратяваме звънкото падение на бъдещите икони?
Стръв ли сме за сутеньорите на реалността?
По – тихо ли е детското мълчание от сътворение?
Проповедниците на морал знаят ли на какво мирише изгорялата човешката кожа?
Аз съм Аоя и идвам във всяка вълна. Доплувах до брега на човешкото безумие, за да отворя белег на сушата и отнеса 25ия час на агонията. Да пренеса прокълнатите стихове в догарящия шепот на цъфтежа. Да изкарам бездетната Богородица от света на притежанията, детският труд от болните общества, набитите на кол въпросите на сърцето от страха и запея като химн песента на безконечните гребци:
” Никой, никой на този свят не е излишен. С всеки този свят е по- съвършен.”
Зад храмовата стена на стиха детето в теб пази душата на всички азбуки. Но посегнеш ли му – изчезва, прегърне ли те – изчезваш. Истински демон от сняг. Сякаш е родословно дърво, което скърби върху бездетната пръст за отдавна пораснали кокичета или лови светкавици като къща от бръшлян.
Мълчаливото съзерцание ме стисна като нар в безжалостен юмрук. Оставих красотата да възмъжава почти реална с лик на фея и ограбен поглед интимно да странства в мен. Варварство е да я обичам фалшиво. Оттогава със стъклена походка обитавам белези, виждам оздрачени птици, провирам се през ключалката за предели, потъвам като перо на понятие и изплувам като чудо в божията промисъл, сред стихове, които отпиват роса и деца, които събират хербарий. Душата ми като белонога пролет свенливо гледа как ковачът на памет подкова стремежите й, благословя предчувствие и изворни понятия и ме полага до семенца на възклицания, за да поведа, ако не друг любимата си – в Глутница за двама.
Гласът на мълчанието не се задържа дълго в пещерата под забрадката, нито в празното щъркелово гнездо. Знае, че смъртта не е занаят.
Цъфти в безпаметното величие на догаряща хартия и изкарва болката от гръдния кош на света.
Като любовник на цветове понася изкушението на гения, дневника на лудия и живата галерия на празното си поколение.
Но тактично потвърждава, че утробата на думите е вечна, че пролетното изречение, докато лети, не срича, а блясъкът на идеята е светлопис на съвестта.
Гласът на мълчанието, изстрадал възпява. С изворна душа умива кървавите драми. Не крещи в ухото на Бог, за да си стиснат ръцете.
Но взривява златната мина на тишината…
Дали, хорът на ангелите надпява милионите затрупани миньори?
Или връща снежинките на Господ.